Както вече споменах, с Еска се запознахме още в Сен-Жон - изходната точка на Camino Frances.

Допаднахме си бързо и решихме да повървим заедно известно време.

След първия ден ходене - този в който пресякохме Пиринеите, решихме, че постижението си заслужава да се полее.

Докато пийвахме биричките, си дадохме сметка, че сме прекарали повече от 12 часа заедно, което, разбира се, беше ужасно много. Затова и се разбрехме, на другия ден да тръгнем по отделно - хем да не си омръзваме, хем да се позапознаем и с други хора.

Речено-сторено. Нарочно се успах следващата сутрин, за да пропусна навалицата в банята и когато тръгвах бях от последните.

На излизане от Ронсевалес, единствения човек, който ме заговори, беше някакъв местен, който ми даде картичка с девата от Гваделупе и ми показа пътя.

Беше влажна и судена сутрин и всички около мен изглеждаха навъсени, пък и си бяха все по двойки.

Тъкмо взех да размишлявам над това, колко по-самотен се чувства човек, когато хората около него не му обръщат никакво внимание, отколкото когато е наистина сам, когато видях познатата раница, а след това и още по-познатата физиономия. Еска беше стигнал едва на 500м от манастира в който нощувахме, след което беше установил, че не е в състояние да ходи, заради разранените си крака от прехода предния ден.

Опитах се да му дам някакви съвети и най-вече да го ободря с заключението, че подобни рани минават за няколко дни, а наоколо нямаше нищо друго освен манастира и там едва ли имаше лекар, който да му помогне. Това явно го мотивира и се оказа че със сандали и малко обезболяващи, беше способен отново да върви.

В същия този ден, малко по-късно се засякохме и с останалите: Джош, Анхел, Стефаан, Ким, Дан и Емили.

--

11-04-2012