Пред мен стои
непристъпната бяла скала,

Надигнала се още в началото на дните

от дълбините на тихото море,

Пропита с кръвта на древните маври,

Престаряла от безвремие,

Обзета от виещи чайки,

и съмнения.

По изгрев сянката й гали

забулените африкански плажове,

а по залез писъкът на чайките отеква далеч

в притихналите долини на Андалусия.

Гледа ме със сбърченото чело на макак

тежко препушил с хашиш.

Издишва бавно дима

на стотиците ауспуси в нозете й.

Протяга ръка за центове,

Нямам, казвам й,

забравих да си взема името

а покрай него и всичко останало.

Това беше последното, което си казахме.

После я видях да виси обесена

на жицата на

туристическия лифт.