Казват, че най-трудната част от пътя на пелигрините е да минеш Пиринеите.

Предполагам по този случай, домакинката на хостела ни в Сен-Жон ни събуди още в 6:30, след което направо изтрещя и се развихри като тайфун из кухнята, раздавайки кафета и закуски.
Всъщност, още предния ден беше успяла да ни изуми, мен и Еска, с гръмогласната си суперенергичност и неестествена за възрастта си свръхактивност.
Наистина се зачудих какви ли хапове взима, но след като се сетих за купчинката хапове, с които мойта собствена баба се саморазправя всеки ден, бях по-склонна да повярвам, че тази жена беше просто здрава и най-вероятно не й се налагаше да пие каквито и да е лекарства.

Изсърбахме набързо чайовете и кафетата и един по един се заизнизвахме в хладния полумрак на утрото.
Беше 7:30.

Без да сме се разбирали предварително, просто тръгнахме заедно с Еска и така изминахме критичните 27 километра, които за по-интересно минаваха по билото на планината.

Беше очарователен слънчев ден, който се изниза неусетно. Като свежия аромат на утрото, като нетърпението на младостта да порастне и поумнее.

--
31-03-2012

:)