Просторните искрящо зелени поля се редуват с кафяви ивици вече обработена земеделска земя.
Хоризонта - на стотици километри от тук, бледнее под синьото небе и меките ванилови облаци.

А пътят ни - жълт и прашен, се вие през това шахматно поле като пияна змия, която в суматохата е избягала далеч назапад, но пък е забравила да си събере опашката.

Вие се без начало и без край - гонещ хоризонта и продължаващ отвъд него.

За малко спира, да си почине в поредното селце с малка църква насреща.
Напълва бутилката с вода от градската чешма. Поздравява жената от магазинчето и си купува ябълка и банан или пък хляб. След което, без да се обръща назад, се плъзва покрай послдедните огради и продължава пак на запад.

Така още 5-6 километра и ето че от далечината изплува следващото градче, което вече е будно и ни очаква.

Както всяко друго досега и това е обгърнало древната църква, с камбанария извисяваща се високо над покривите. Както всяко друго, и това ни посреща със спретнатите си фасади, строени от двете страни на пътя с цветя по терасите. С единствения си бар и единственото си магазинче, чешма и хлебопекарна. И както всяко друго, и това ни изпраща с пожелания за лек път и хубаво време.

Не се обръщаме назад. Взираме се в табелите и в хоризонта пред нас в очакване не следващата камбанария. Следваме тези куполи на християнската вяра, тези величави обелиски по пътя на Сантяго, така както моряците и великите преселници някога са следвали Млечния път.

Все напред, все назапад. Никога назад.

--

10-04-2012