Седим в мержелявата светлина на бара в Граньон и сърбаме кафетата си в напрегната тишина.
Не се поглеждаме, не си говорим. Четирима напъно непознати насред Пътя.

"Значи ти продължаваш.." - Стефан по-скоро обобщава, отколкото пита.

Еска поклаща утвърдително глава. Не изглежда никак уверен, но пък вече е нарамил раницата.

Няма връщане назад.
"По Пътя никой не трябва да се връща назад" - беше ни казал Анхел.

Ето че и този момент дойде.. Сбогуваме се неловко.

"Ще ми липсва рошавата ти глава и голямата ти уста.."

Не успявам да му го кажа. Не съм в състояние да кажа каквото и да е.

От няколко дни съм се вглъбила в себе си и размишлявам върху жалкото си съществуване, върху бездействието си, върху неспособността да изразя мислите и чувствата си. Иска ми се да можех да го направя сега.

Пожелавам му лек път.

"Може би пак ще се засечем.."

Не успявам да премахна безразличието от гласа си. Съвсем се намразвам.

Ще ми липсва..

Сбогом, Еска.

--

10-04-2012